Музей Ермитаж

Сънищата. Паралелен свят от този, в който живеехме. Мястото, което розовият ни балон беше по-ярък и по-светъл от всякога. Там можеше да се чувстваме в безопасност. Да изживеем всяка любима приказка. Да намерим принца?! В съня всичко беше възможно. Потънеш ли в света на сънищата, особено ако той е розов, не искаш да излизаш от него. Но сънищата можеха да бъдат мрачни. Студени. Изпълнени с най-големите страхове.А когато ги сънуваш,е по-трудно да се пребориш с тях. Будиш се треперещ. Дълбоко в себе си изплашен и си казваш, това беше просто сън. Минаваш с ръка през лицето си, за да се увереш, че си сънувал и се обръшаш спокойно на другия край.

Любимият й сън се превърна в кошмар. Кошмар, които я държеше будна вечер без да може да затвори очите си за секунда. Кристално сините ириси бяха празни. Сякаш в тях нямаше и капка душевност. Порцелановата и кожа беше по-бяла от обичайното. Изтощена. Косата и не беше толкова мека и добре подредена както обикновено. Тя изживяваше кошмара си дори когато беше будна. Кошмарът който обществото определяха като тяхна трагедия. А, всъщност истината беше, че тя беше едно нормално момиче с необикновенна съдба.

Сигурно всеки би си казал,че иска да води нейния живот. Кой ли не би искал да бъде принцесата на една имеперия? Ами точно тази принцеса. Беше научила, че отдавна трябва да държиш главата си гордо изправена, за да не се изплъзне тиарата. Маската на безизразност, която носеше сякаш се бе сляла с кожата и. Но сега, дори тя не помагаше. Личаха си пукнатините. Личеше си, празното красиво тяло, което се луташе из коридорите на двореца. Наследницата, която винаги пазеше поведение. Студена и непробиваема. Изградила за себе си имидж, с който всички около нея се гордяха. Сега обаче всичко се срути. И то за един миг.
Колкото повече време минаваше от всеобщата трагедия, Лиса толкова повече се озлобяваше към всичко и всеки. Топлата усмивка на лицето и бе заменена с безизразна гримаса, която търсеше усамотение. Обичаща да бъде в компанията на братята си, сега това се разхождаше по нервите и. Избухливостта стана главната нова черта в характера и, която тя не можеше да контролира. Правеше различни опити в това да остане сама с мислите си. Да спре да мисли. Но нямаше резултат. В която и компания да беше, в които и ъгъл на семейната библиотека да беше скрита, тя мислеше само за баща си. Но имаше нещо,което не даваше мира на младата Романов. Тя не споделяше болката си. Не я показваше. Криеше я дълбоко в себе си. Опитваше се да я скрие от самата нея.

Студената ноемврийска вечер криеше в себе си развой на събитията, която тя никога не би предположила, че фигурират. Затворена в себе си, тя не допускаше никой близо до нея. Поредната вечер, в която искаше да бъде сама. Вече имаше в опит от това умело да избягва погледите на братята си, както и всички онези, които бяха там, за да я “пазят”. Изплъзнала се отново измежду пръстите им,вечерен Петербург беше пред нея. Ситнатните капки роса не бяха пречка,нито нулевите температури. Не усещаше студа. Нито капките дъжд, които докосваха лицето и. Вървеше без посока.
Имаше си свой маршрут и всяка вечер намираше нов път, по който да се върне обратно вкъщи. Мястото, което избягваше. Но знаеше колко по-лошо би станало, ако не я намерят в стаята и. При всяка нейна среднощна обиколка не забелязваше никой от минувачите.Повечето от тях бяха вече почерпени,загубени или търсещи поредната си "жертва” за вечерта. Часът беше малко преди полунощ, а луната огряваше запустелите улици на Петербург.

Малко преди полунощ, тя отново щеше да види своят кошмар. Предимствата да бъдеш наследник не и убягваха и като една подрастваща млада дама, тя често се възползваше от тях. Преди време, ако я бяхте питали,щеше да ви каже, че най-често го правеше, за да получи поредната прищявка. Сега беше малко по-различно. Единственото място, на което намираше уединение беше във среднощната и разходка в музея “Ермитаж”. Имаше опит в това да се промъква незабелязано. Не беше изминал и месец от смърта на баща й, а вече половината от вещите му бяха изложени в градския музей. Както всяка вечер, така и тази Лиса застана пред огромния портрет на баща си. Впери кристалните си очи нагоре и ги срещна с тези от рисунката. Кратка усмивка се разля на устните й. Сълзите също не закъсняха. Сините ириси се бяха разширли, а сълзите и машинно не спираха. Премина с ръка през стъклената повърхност на скрина, в която се намираха и личните му вещи. Забеляза часовникът, на който беше гравирано името “Василиса”. Усмихна се криво и вдигна внимателно стъклената повхърност. Знаеше,че нямаше право да го прави.Но едва ли някой в момента би бил във състояние да я спре. Взе малкия джобен часовник в длатна си и затвори очи. Но стъпките зад нея я принудиха да отмести глава и да избърше сълзите си.

Освен загубата на близък, Лиса претърпяваше по-голям катарзис в живота си. Тя губеше себе си. В красивата и глава не беше останало нищо освен ярост и огорчение. Непознати за нея, тя не знаеше как да ги контролира. Единственото, което се беше запазило в нея това беше гордостта и. Толкова горда, че не би споделила никога, на никого какво я мъчи.
Душата и беше черна и замръзнала. Навън е студено, а ледът в сините и очи сваляше ноемврийските температури значимо.
Като птичка в клетка. Това беше принцесата. Заградена от близките си, от хората, опитващи се да я предпазят. Така и не разбираше от какво. Не беше предмет, който всеки можеше да прибере в джоба си или в скрина в приемната зала. Не беше нещо, което можеше да е скрито и заключено в старото бюро в кабинета. Но колкото и да се опитваше да избяга те не спираха да я преследват. Наложени невидими окови,от които нямаше измъкване. Не беше от тези, които можеха да се примирят въпреки че се очакваше от нея.
Като едно непослушно дете, нарушило вечерният си час за нея това беше новост. Както и всичко, което и се бе случило през последния месец. Мислеше си, че вече няма от какво да се изненада. Но истината беше, че болеше,когато паднеш от високо. И то неочаквано. Изнервена на всички и себе си, принцесата се забъркваше във всякакви неприятности. Прикрити добре от семейството, то мислеше че това ще бъде последната. Само, че тя намираше нови креативни начини, в които да успее да се забърка. Незаинтересованото и поведение налагаше постоянното четене на конско и лекция по “етикет”.

Крадла.
Крадла на моменти. Това беше водещото в живота й в момента. Опитваше се да открадне всеки един момент на уединение. Да бъде сама. За да остане сама с болката си.Която искаше да излезе. И сълзите й да бъдат видени.Но не от друг а от мащабната картина на покойният Романов. Единственото място, което се беше превърнало като нейно. На успокоение, на пречистване. На това да може да мисли за нещо различно освен за това как трябва да се държи пред всички. Замисляше се всяка вечер защо продължава да го прави.
Въпроси без отговори.

Беше красива вечер.
Красива вечер за стари познанства.

Беше по-страшно да влязат в умът ти, отколкото на място, което намираш за свещенно. Въпреки крехката си възраст Лиса беше от хората,които не допускаше никой близо до себе си. Част от характера на принцесата беше твърде затворен и мрачен, дори за самата нея. Цялата тази изкуственост я беше научила, че всичко свързано с нея е въпрос на интереси. Многократните въображаеми белези по кожата й бяха доказателства за това, че когато си играеш с огъня, рано или късно се париш.
Часът беше след полунощ,а всички часовници в музея сякаш бяха заспали.
Утихналото помещение носеше във себе си спокойна енергия. Пълна с история. Ирония нали? Дори да се намирахме на това място всеки арефакт в него говореше сам за себе си. Без позлатените табелки под портретите, без изписаните истории подписани с кралски печат.

Спомените бяха нещо, което не можеше да се откъсне от съзнанието ни. Колкото и променени да бяхме те оставаха там. Някъде дълбоко в нас. Беше личен избор дали да ги запазим на повърхността, или да ги скрием някъде, където никой не би ги намерил дори самите ние. Спомените, които толкова се мъчеше да заключи бяха няколко. Единият от тях се появяваше пред нея всяка вечер,когато видеше гравираната табела Николай Романов. Денят, в който с хора без лица, с бели ръкавици опаковаха всички вещи от замъкът, принадлежащи на баща й.
Сега отново го виждаше, докато държеше малкия часовник в ръка. Но стъпките зад нея го прекъснаха. Хапливото обвинение, което последва я накара да замръзне. Не, че живееше в свят, в който щеше да остане незабелязана, но обръщението я изненада. Плахо остави часовникът на мястото му и извърна поглед. Очите й проследиха фигурата на Азаров и се спряха спряха на неговите. Безизразен поглед, който дълбоко в себе си таеше нещо твърде мистериозно. Изви глава в страни и не изпускаше погледът си от неговият.

-Обвинявате ли ме в нещо? Нима нещо, което ми принадлежи го наричате кражба? - устните и се извиха в сутдена усмивка.
Азаров бяха фамилия, която не познаваше толкова добре. Беше чувала за тях. Алексей и малката му сестра Ава,която дори не помнеше как изглежда. Може би не би познала и него.Беше минало твърде много от последния път,в който се бяха срещали,но на тези срещи бяха толкова изкуствени,колкото усмивката й.

-Знам кой сте. Но, Вие знаете по -добре от мен, коя съм. - протегна ръка, защото колкото и да се опитваше да избяга,то и беше вродено.
За момент се замисли какво прави той по това време на същото място,но друго разсея умът й. Факт беше,че присъствието му, я напрягаше. Хапливите коментари от негова страна бяха поредните думи,които преминаваха през съзнанието й,без да вложи каквото и да е усилие да се замисли над тях.
-Какво правите тук и то по това време,господин Азаров? - последва върпос, на който тя самата също би трябвало да отговори.