profile
Вход

Забравих си паролата!

top posters
recent topics
who is online?
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 30, на Съб Ное 18, 2017 1:00 am

You live in a single moment. I live in a thousand.

Go down

You live in a single moment. I live in a thousand.

Писане by aleksander morozov; on Нед Ное 19, 2017 5:09 pm


"I burn, I freeze; I am never warm. I am rigid;
I forgot softness, because it did not serve me."


Той бе Морозов и нямаше правото да желае смъртта.
Това беше лукс, който един eлитарен, руски джентълмен не можеше да си позволи – богатство, чието златно сияние се отразяваше в бедните му очи като от милиони малки звезди. Бе един забравен копнеж – красива мечта, чийто нежни пръсти той допускаше в ума си само когато бе сам; нещо, което си позволяваш да обичаш и искаш само в тъмнината, само тайно, защото е твое и те няма да разберат. Докато острието на любовта ти трепетно прорязва кожата ти и ти броиш капките кръв, изричайки всяка следваща цифра като част от накъсана молитва. Криеше я в пространството между сенките и душата си, където никой никога не надничаше, за да не можеше другите никога да узнаят – това, което те двамата имаха, те щяха да осмеят; щяха да откраднат, а смъртта бе единствената му останала истинска приятелка и с нея не можеше да се раздели. Не бе нещо, което му бе позволено, но въпреки това винаги бе там – прокарваше пръсти през косата му, подръпваше яката му, шепнеше в ухото му. Докосваше нежно страните му и целуваше страстно устните му като стара любовница, която не можеше да изгони. Понякога се чудеше дали не я обичаше твърде много, дали не й бе отдал твърде голяма част от сърцето си, но тогава виждаше очите й и знаеше – знаеше, че смъртта винаги щеше да бъде единствената жена, която си заслужаваше да люби.
Може би затова така и не намери друга, която да бе правилна – може би ядосаната му любовница го бе проклела винаги да се влюбва, само за да види сърцето си на парчета. Дали скубеше косите, когато той целуваше други? Дали усещаше първичния, див зов на костите си, които вече не можеха да се съдържат в кожата й? Болеше ли я, когато пръстите му бяха между нечии други крака, а не нейните? Затова ли му бе отнела всичко скъпо – за да му напомни, че в този свят съществуват само те двамата и той трябва да гледа само към нея? Може би шепнеше в ушите на жените, докато те прокарваха ножовете през сърцето му. Може би бе преплела нишки и конци през гънките на мозъците им, през крайниците им и дърпаше куклите си, докато му отмъщаваше през тях. Може би. А може би не.
Смъртта бе ревнива и жестока любовница, но бе неговото черно огледало и той не можеше да спре да я обича. Дори когато му бе взела всичко. Дори когато не му бе дала нищо.

Имаше някаква необяснима причина, поради която той бе запленен от звездите. Някаква неопределена сила, която разпалваше интереса му и насочваше погледа му винаги нагоре, без да му дава мира, докато очите му не срещнеха мрачното, далечно небе, което като че ли бе живо и по чиято повърхност бяха разпилени хилядите малки, блещукащи мъниста, приемащи формите на красиви небесни тела. Те почиваха в морето от тъмнина като самотни удавници, привлекателни сами по себе си с трагизма на историята си. И може би точно това му се струваше толкова интригуващо, може би това бе така странното явление, което бе грабнало вниманието му – нещо, което в днешно време не се случваше много често, имайки предвид, че той вече не се вълнуваше почти от нищо. Звездите бяха въплъщение на изяществото със своята остра, първична, понякога дори груба красота, която нямаше нищо общо с фалшивата и изкуствено постигнатата такава, от която той бе по принцип заобиколен. И това спираше дъха му. Макар прекарали една продължителна и мъчителна вечност сред мрак в забвение, те не го бяха оставили да полепне по тях, да ги претопи в неистова чернота, не се бяха слели с него. Не му бяха позволили да ги пречупи, да счупи костите им и да се пропие в плътта им, да поникне в сърцата им и да открадне душата им. Но и не бяха останали непокътнати, незасегнати от милувката на мрака, не и след като едно такова съществуване просто не включваше това. Може би дори и те бяха изтъкани от плетеница пукнатини, в която криеха своите съжаление и тъгата си, нюансите самота, която инак не личеше в мекото им сияние Може би сега този блясък бе само злъчна жестокост, остра красота, представляваща първичен ужас и омраза, гняв – умопомрачаващ яд, заради това, че бяха прокълнати да пребивават вовеки в тъмнината, сами, мъртви, безчувствени. Може би. А може би не.
Имаше някаква необяснима причина, поради която той бе запленен от звездите. Някаква неопределена сила, която разпалваше интереса му и насочваше погледа му винаги нагоре, без да му дава мира, докато очите му не срещнеха мрачното, далечно небе, което като че ли бе живо и по чиято повърхност бяха разпилени хилядите малки, блещукащи мъниста, приемащи формите на красиви небесни тела. Те почиваха в морето от тъмнина като самотни удавници, привлекателни сами по себе си с трагизма на историята си. И може би точно това му се струваше толкова интригуващо, може би това бе така странното явление, което бе грабнало вниманието му – нещо, което в днешно време не се случваше много често, имайки предвид, че той вече не се вълнуваше почти от нищо. Звездите бяха въплъщение на изяществото със своята остра, първична, понякога дори груба красота, която нямаше нищо общо с фалшивата и изкуствено постигнатата такава, от която той бе по принцип заобиколен. И това спираше дъха му. Макар прекарали една продължителна и мъчителна вечност сред мрак в забвение, те не го бяха оставили да полепне по тях, да ги претопи в неистова чернота, не се бяха слели с него. Не му бяха позволили да ги пречупи, да счупи костите им и да се пропие в плътта им, да поникне в сърцата им и да открадне душата им. Но и не бяха останали непокътнати, незасегнати от милувката на мрака, не и след като едно такова съществуване просто не включваше това. Може би дори и те бяха изтъкани от плетеница пукнатини, в която криеха своите съжаление и тъгата си, нюансите самота, която инак не личеше в мекото им сияние Може би сега този блясък бе само злъчна жестокост, остра красота, представляваща първичен ужас и омраза, гняв – умопомрачаващ яд, заради това, че бяха прокълнати да пребивават вовеки в тъмнината, сами, мъртви, безчувствени. Може би. А може би не.
Звездите бяха единственото нещо, което го свързваше с предишната му същност – посоката, която погледът му бе следвал дори когато бе бил малко момче. Това, което бе виждал, когато бе отварял очи, нервен и неспокоен, търсейки утеха в едно далечно място, което никога нямаше да познае. Те чертаеха контурите на една далечна, несъществуваща реалност, която бе като блян за него и която му напомняше за това, което бе бил и което никога повече нямаше да бъде. Преди бе виждал звездите, красотата във всичко, до което се докоснеше. Но това бе преди – преди да започне да вижда само кръв.

aleksander morozov
29 | head of the state bank of the russian empire | fc: richard madden


_________________
all that charm outside, all that evil inside;
There was a monster under there, long before you died.
“There are no good men in this game.”
avatar
aleksander morozov;
Elit
Elit

Брой мнения : 5
Points : 7
Reputation : 0
Join date : 19.11.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You live in a single moment. I live in a thousand.

Писане by Lissa Romanova. on Нед Ное 19, 2017 5:21 pm

Добре дошъл при нас.

_________________

Evil queen's are
the princesses that
were never saved.

avatar
Lissa Romanova.
Romanov
Romanov

Брой мнения : 156
Points : 324
Reputation : 4
Join date : 10.11.2017

Вижте профила на потребителя http://theforbiddenkingdom.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите