profile
Вход

Забравих си паролата!

top posters
recent topics
who is online?
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 30, на Съб Ное 18, 2017 1:00 am

Everything is blue...

Go down

Everything is blue...

Писане by Rose on Пон Ное 20, 2017 2:13 am

Очите му продължаваха да срещат моите. Седеше на леглото си. Чисто гол. Уязвим. Без капка съмнение, че мога да го нараня, защото беше прав. Не за пръв път виждах безрезервното доверие, което имаха в мен. Всеки един. Както този пред очите ми, така и всички преди него. Говореха за бизнеса си без да ги е страх, че мога да ги издам. Разхождаха се голи. Без оръжие в ръка. Без измамната сигурност на дрехите, който прикриват това, което са. С всичката греховност в очите си. Гледаха ме без да я прикриват. Много от тях дори се изповядваха. Сякаш съм тяхният домашен любимец. Славейчето в клетка, което може да чуе каквото и да било, но няма да каже нищо, защото иначе крехкото му вратле ще се скърши под тежестта на пръстите им.
- Не харесвам косата ти. - изпъшка той недоволно издишайки дима от пирата си във въздуха. Завъртя я между пръстите си и я захапа между зъбите си - И очите ти са едни невзрачни. - присви своите той сякаш, за да забележе детайли, който никога не бе виждал. Погледнах един кичур легнал на раменете ми и го завъртях между пръстите си. Кафяво. Никога не бях обръщала внимание колко кафява всъшност беше косата ми. Дали винаги бе била такава? Дори не помних как изглеждах когато бях дете.
- Ядеш ли достатъчно? - дрезгавия му глас раздразни слуха ми и обърнах поглед към неговия.
- Три пъти на ден, Тигре.  - що за комплексиран мъж те караше да го наричаш ''Тигре'' или ''Кралю на джунглата''.  Сякаш това щеше да върне мъжествеността му. която бе изгубил след поредното ядосване на неправилния човек. Поне нямаше как да изисква сексуалните услуги, който повечето искаха. Естествено, това не пречеше да ме пуска на бодигарда си и да ни гледа. Извратеняка дори понякога играеше ролята на режисьор и ни казваше какво да правим. Как да докосвам. Как да се целувам. За времето, което бях негова придобивка бе сменил трима бодигарда. Явно излизаше по- печелившо да си жена, защото все още си оставах непокътната, а дълголетието ми бе почти гарантирано. Хората обичаха да се грижат за любимети си играчки.
- Хъм... странно. Струваш ми се доста по-хилава. - вдигна рамене и се изтръколи от леглото. Годините му не бяха малко. Кръста напоследък го болеше, а моя работа бе да му предлагам приятни масажи, които да разтоварват мускулите му.
Само че този път не мръднах от мястото си. Усещах предстоящето и нещо в мен бавно започваше да ме изпълва със страх. Знаех, че скоро ще ме продаде. Прекалено много неща не му харесваха. Косата. Очите. Фигурата. Защо му беше да ме държи все още след като можеше да вземе нещо ново, нещо по-вълнуващо. А послушанието ми го дразнеше повече от всичко. Може би затова и продължавах да се държа като студена марионетка в ръцете му.
- Знаеш ли... днес ще имаме специален гост. - облече халата си и се приближи до мен. Избълва поредното кълбо дим към лицето ми, но нито мускулче на се помръдна в мен. Каменното изражение стоеше на лицето ми както винаги.
- Ще ме продаваш. - просто констатация лишена от всякаква емоция в гласа ми.
- Естествено, не си глупаво момиче. Може би затова толкова дълго те харесвах, но...
- Напоследък съм сива в очите ти. Започна да ме приемаш повече като част от интериора отколкото като нещо вълнуващо. Направи всичко, което съзнанието ти измисли и повече няма какво да твориш с мен. Бялото платно беше запълнено с прекално много цветове, които се размиха, остаряха. Избледнях на фона на богатството ти и димът, с който пълниш всяка стая. - сащото хладнокръвие и мека усмивка завършваща думите ми. От негова страна последва искрен смях, а след това ме потупа приятелски по рамото.
- Познаваш ме прекалено добре. Вече и аз не съм ти интересен.
- Никога не си бил.
- Разбира се. - приятелското му държание напоследък ми даваше някаква доза спокойствие и усещане за нормално ежедневие, но ето, че това скоро щеше да се промени.
- Облечи си нещо хубаво. - излезе от стаята и затори след себе си. Намирах за хубави старческите дрехи. Дългите рокли и високи яки, но едва ли той имаше това предвид. Искаше да покажа плът. Искаше да бъда истински пожелана от новия купувач.

_________________


  I'll never be more than

a wolf at your door

  for dinner
  
avatar
Rose
Middle clas

Брой мнения : 20
Points : 29
Reputation : 3
Join date : 20.11.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Everything is blue...

Писане by Виктор Дашков on Пон Ное 20, 2017 3:14 pm

Глад.
Желание.
Копнеж.
Глад.

Натрапчивият вкус загнездил се дълбоко, покрил небцето ми напоено с горчивината от тютюна прогнил чак до черният ми дроб се преселваше през ноздрите ми, чак до слепоочията ми скрити зад тъмните очила. Горчивата отрова се отразяваше в ленивото ми изражение застопорено върху Вавилонската кула, покровителствена от тъмните създания надвиснали над бялата и душица. Слънчевите гвоздеи си проправят път през черните прегради зад които се криех умело, но не и достатъчно. Ярката светлина забива безмилостно остриетата си в кафеникавосивкавите ириси плуващи в неспокойните води на слепоочията ми, болезнено "измъчвани“ от неколкократната битка между мен и светлината. Доброто и злото на едно място. Една безкрайна битка с ясен победител. Примижвам срещу светлината стискайки до неузнаваемост снимката на окаяното хлапе готово да падне право в бездната с мен. Сладкият мирис се разнесе из вмирисаното от похот и наркотици помещение. А само ако доброто и лошото се срещнеха? Необичайната комбинация поставена на двата срещуположни пътя, с право на избор. Глада престъпваше пред всичките пороците облодавайки тялото ми, надделявайки над омразата - сладката отрова впита в кожата ми, полепнала по повърхността като досадна кал цапаща бялото платно готово да бъде нарисувано. Аз копнеех да разруша белият лист хартия, опороча до неузнаваемост, черната течност потекла върху бялата феерия от доброта да се превърна в моя. Мое дело на отмъщението опорочила живота ми, готово да премине през всеки за да постигне своето. Обичах да постигам своето - по един или друг начин страданията на хората ме приспиваха нощем в топлите завивки на леденото ми легло сърце. Душата ми прикриваше разковничето, глада повтарящ се отново и отново опитващ да се освободи от клетката в която бе вовеки затворен зад бездните на Ада. Глада му се засилваше.

Хаос. 
Тъмнината, като черно мастило
не се вижда, но мирише на гнило.
Почва да вали, вече съм се изтощило,
но още е рано, не се е свършило!

Черните войничета пробягват, покривайки красивите аленочервени рози с прогнилата си отрова почерняйки ги в сърцевината си. Усещаха парливото чувство на материята вкопчила се в сърцето им, в душата им избивайки и малкото останало копнеж в ума им. Спасението за тях се оказваше само едно - да им се отдадеш. Стискаха с хилавите си пръстчета изящната им опаковка мачкайки я до неузнаваемост, превръщайки я в свое подобие. Сенките не се задоволяваха с по - малко, средно или всичко, те си го грабваха на рамо и бягаха право през златистите полета потапяйки ги на дъното на мътният океан. За момент имаш чувството на стабилност - рееш свободно тялото си на повърхността на бурното море, което има свои планове за теб. Отровната им вътрешност надушва лабилните пориви на сърцето да отрони критичният тласък готов да признае, че е победен, но материята не се примиряваше. Щеше да повали всичко по пътя си стискайки го с черните си пипала стигайки до мозъка. Само един тласък и той беше мъртъв. Сърцето, душата и противните чувства готови да се противопоставят на неканените гости. Омразата. Чувствата. Учиха се те да живеят и умират, тъкмо от розите. И тя като своенравните цветя идваха на Земята, но за малко. Тъкмо започнат да цъфтят, а ние хората ги късаме от клоните, потъпкваме корените им. Изстискваме ги, мачкаме и натъпкваме в празна вода, давиме ги и убиваме. Не постъпваме ли така и с хората? А те, милите ни дават най - скъпото си, парфюми, розово масло. Превръщат и собствената си смърт в красота. 
Измъквам белият смачкан войник натъпкан на дъното в предният джоб на панталоните ми палейки го с присъщата досада с която слънцето свива зениците ми в тежкият си юмрук. Примижвам с едното око опитвайки се да запаля проклетата гадина с бляскавият пламък надвесил се като сянка над бледият ми образ погълнат от ранните сутрини прекарани в работа. Застоялият се тютюн бързо пална и проникна в дълбините на вероятно раковите клетки попаднали в организма ми след годините пропит с алкохол и цигари, гнева и проклятието, което сам си навлякох. Разпръскващият се пепеляв пушек обгорил небцето ми продължаваше пътя си с непристойното си ядно поведение. Един монотонен - неспираш дълъг прецизен напор замъгляващ съзнанието ми, както пристигаше на вратата ми, така си и отиваше. Не се получаваше с тъмнината. Тя винаги е там. Крие се на дъното и те вкарва в малката си яма закотвяйки те без врата с надпис "изход", за мен нито за нея имаше изход, но предпочет да остане в ямата отколкото да я изкарам със себе си. Беше въпрос на време да пожелае падението и. А може би и собственото си. Издърпвам фаса, прокарвайки горчивината с още по - горчиво кафе. Аленият чревоугодник бива убит с настъпващият край на цигарата въртяща се между двата ми пръста хвърлена в умиращият цветарник увил "двореца му" като мечтаният блян, зад който се крие бетонна стена в която ще се удариш. Един по един падайки войниците, спасявайки девойката - за да я заключат зад още по - голяма стена без вход и изход. 
Бутам хлопналата врата с крак, не си правя и труда да осигуря нужното внимание на..по дяволите не помнех и длъжността му. Вмирисаните дрехи на алкохол, цигари и секс ме караше да си повърна закуската и вечерята. Бръщолевенето му продължаваше, подобно на звук излизащ от устата му, който не ме интригуваше. Единственото, което си позволих да направя е да му подам пластмасовата чашка със студеното кафе на дъното.
-  Дръж.

Юда
Пътят към Пъкъла е право през мен. 
И Юда е предал Ийсус. 
Не вярвай на лъжите. 
Прогледни.
Не се хващай в клопката. 
Тя той е отрова, вмъкнала се неканена, заразила дробовете ти и няма намерение да изчезне.
Замазва отпечатъците си вовеки “заточени“ върху плътта ти, като вечния огън горящ между гърдите ти. 
Способна да изгори дяволите след себе си.
Способна да погуби и мен.

Застопорявам се на вратата докоснал дръжката, момента в който отварях вратата, но се спрях. Сливащите се нюанси на бялото и черното се сливаха върху стенният часовник в края на дългият коридор. Секундарника премигваше ли премигваше монотонно с черните сенки надвиснали над страдателното момиченце готово за новият си притежател. Войната между доброто и злото никога нямаше да постави своят край, всъщност ангелите които пазеха крехката и душичка са излезнали в отпуск щом аз застанах на прага и. И лично ще се погрижа Ада да и се стори като пролетна разходка по плажа в сравнение с досегашните и "купувачи", какво пък притежанието и е като да си купиш банани от плод и зеленчука. Една в повече, но по - точно коя. Двете дяволчета кацнали на рамената ми прошепваха тягостно отегчени от развръзката. Единият те побутва да отвориш вратата и да превърнеш живота и в още по - голяма мизерия от досегашната. Другият - кучият син смеляше мислите ми с месомелачка и ги превръщаше в нищета. Нищета от която живеех, сладък ликьор изливащ се в устните ми за миг затъпяващ вкуса от наркотика. 
Вземи свободата и.
Прецакай живота и.
Изкорми всичките мисли за спасение.
Нищета.
Измъквам последната цигара, намира място между пресъхналите ми устни, а киселото ми изражение се изпарява. Маската изрисувано на платното - художник. Единственият негодник докарващ външността на хората върху платното си, такива каквито са. Алчни копеленца определящи правилата на играта в безумният свят на злото. Злото, което се припокрива с доброто излязло в отпуска и готово да нападне във всеки един момент, очаквайки слабият момент в който просто се предаваш и показваш, че си готов да паднеш на колене. Завъртам дръжката влизайки припряно в стаята със забързана крачка. 
-  Оппа.. Извинете, търсех къде да дръпна по - една. - Дръпнах цигарата от устата си и посочих вратата зад себе си. 


Да те видя, малката. Ще изиграеш живота си или ще излезеш от калта?
Не искам затвора ти.
Не искам ласките ти.
Искам да ти подаря свободата и да ти я отнема. 
Превръщайки те в едно нищо. Безличен човек, готов да направи всичко. Всичко.


Огледалце, огледалце на стената - коя е най - красива на света? Металическите отблясъци в погледа и се спотайваха под тъмните кръгове заличени с недостатъчно грим. Алените рози потопени между тръпчинките едва доловими се подръпваха. О, розичке, ще откъсна и теб като другите. Ще те смачкам между дланите си, стъпкам и изхвърля. 
Златната тясна клетка те притискаше, задуха прииждащ от нея караше дробовете ти да спрат обичайната си работа, търсеики изход от ситуацията. Липсата на въздух се загнездваше между гърдите ти, наслоените топки цигарен дим оковали железните невидими прегради изковани около нея се бутаха по - между си. 
" Само красотата не е заразна. Светът е пълен с омраза. Омразата е присъща на хората, а ние все бързаме да обвиним дявола за това.."

_________________
NO LIMIT I'M A FUCKING SOLDIER
I don’t deserve mercy or forgiveness I’m a murderer. I couldn’t help myself. The power I was dead but I never felt so alive  And that’s what I was addicted to And I loved it I’m a disease
 
avatar
Виктор Дашков
Half-Blood Cult
Half-Blood Cult

Брой мнения : 46
Points : 52
Reputation : 4
Join date : 19.11.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Everything is blue...

Писане by Rose on Вто Ное 21, 2017 12:33 am

Клечката кибрит се плъзга нежно по страната на кутийката.
Пламъкът засиява, а дървото започва да почернява.
В стаята се разнася аромата на огън. Задушлив, успокояващ. Пламъка танцува в пръстите ѝ, а след това с един лек полъх на вятъра младия огън изгасва. Пушека се понася във въздуха  подобно на душата на човек излязла от тялото му.
Нещо в огнените езичета винаги ме бе успокоявало. Алкохол. Цигари. Опияти. Музика. Изкуство. Нищо от това не можеше да ми повлияе така както го правеше топлият плам кацнал върху една единствена клечка кибрит. Така къс живот. Точно една клечка. Малко парче дърво удобно седящо между пръстите ми. За минута и правата клечка се бе превърнала в почернял въглен. Мъртво, лишено от всякакъв живот парченце от действителността. Пламък, който бе угаснал завинаги.
- Красива ли съм според теб? - обърнах се към един от мъжете, който бе останал при мен в стаята. Повдигна рамене безразлично и продължи да гледа през прозореца. Красива? Красив беше снега, който сковаваше всичко навън. Танцуваше във въздуха, рисуваше по стъклата, полазваше по теб неусетно и впиваше ледените си остриета надълбоко. Красив беше дъжда. Капките падаха тежки, натежали от мръсотията във въздуха. Разбиваха се в земята и умира. Красив беше огъня. Съществуваше само докато някой друг го поддържаше. Като парази, който изсмукваше живота от приемника си, а след това умираше с него, не от солидарност, а от обречеността си още в момента, в който си бе позволил да погубва и унищожава. Но аз? Не бях огън. Не бях лед. Не бях вода. Не бях земя. Просто нисшо човешко същества, а в егоистичната ни природа нямаше нищо красиво. Дупите ни бяха гротескно изкривени още в мига, в който си бяхме позволили да ги почувстваме. Очите ни - свидетели на всичко красиво и вечно, толкова убедително в съществуването си, че бе способно да ни накара да се самоунищожаваме. Да се дебнем един друг. Сякаш сами осъзнавахме колко недостойни бяхме за този свят.
- Заминаваш си? Какво ме интересува дали си красива и дали някога си била? - простичко отговори мъжа това  все още гледаше светът навън през прозореца.
- Егоистично копеле. - съвсем просто казах. Защо всичко трябваше да се върти около някого? Всеки мислеше, че света съществуваше заради него самия.
- Ха! - силно възкликна - Нима очакваш да ми пука за теб ли? Защо да те слагам пред себе си, миличка? Никой не слага мен на пръво място, защо аз да го правя за друг? - каза отмествайки поглед към мен, а след това излезе от стаята.
Глупак! Детски прищевки. Това, в което тя живееше беше бизнес. Беше продукт, а опаковката привличаше клиента. На никой не му пукаше за пълнежа. Беше в реда на нещата и ако трябваше да давам собственото си мнение - трябва с всичко да е така. Облицовката се вижда отдалеч и не ти е нужно да разгръщаш и разучаваш, за да стигнеш същината. Колко по-лесно щеше да е ако всички носеха душите на лицата си, а впогледите им бяха заключени хиляда желания, който не ги е страх да произнесят на глас. Всички, хора, който бях срещала имаха тайни. Страхове. Страхове от страховете им. Правеха ги уязвими само защото продължаваха да прикриват. Свободата на това да нямаш собствена воля е че няма нужда да се страхуваш. Да пазиш тайни. Никой не го е грижа какви са желанията ти и не би ги наранило твоето мнение, защото не си фактор за доброто им настроение. Рядко някой се ядосваше на теб заради това, което си. Ядосваха се, че са ги пречакали да те купят. Ядосваха се на цената, която са дали. Ядосваха се на хората около себе си. Никога на теб самия, защото не те допускаха до себе си.
Вратата зад гърба ми изскърца. Отвори се, а след малко се разнесе мъжки глас. Непознат мъжки глас. Обърнах намръщено лице, не защото никой не биваше да ме безпокои, все пак това не беше моя стая, а защото обикновено всеки почукваше преди да влезе. Нещо, на което Тигъра държеше. Харесваше тази част от етикета. Сякаш го извисяваше над повечето богаташи покрити в златни дрехи и сеящи за диамантени тронове.
Защо ми говореше на вие? Никой не го правеше. Единствената смислена причина бе да е гост или някой нов взет на работа.
- Защо ми говориш така? - почти успях да се усмихна изненадано, но бързо върнах сериозността на лицето си, а след това плъзнах изненадан поглед по непознатия. В нечии очи би изглеждал страшен. Може би дори в очите на господарят ми. Тигъра бе сравнително нисичък мъж и обикновено подбираше хората около себе си горе-долу на неговот ниво. Може би не бе разбрал кого всъщност наема.
- Знаеш, че тук може да се пуши, нали? - три стъпки напред за части от секундата. Босите ми крака усещаха студа на земята извън мекия килим, на който досега бях имала честта да стъпвам. Взех цигарата от ръката му внимателно и след това я поставих между устните му така както всеки един господар досега бе искал от мен. Напълно нормални действия изисквани просто от прищявка и нищо друго. Но сравнено с всичко останало, което някога бяха искали от мен - това беше едно от най-приятните.
Отворих кутийката в ръцете си и измъкнах клечка кибрит. Плъзнах я по едната страна на кутийката и приближих пламъка до върха на жигарата, за да се разпали, а след това отдръпнах клечката без да я гася. Пламъкът бързо бе стигнал почти до пръстите ми, но точно преди да докосне меката кожа се разтрепери и изчезна оставяйки черен дим.
- Е? Как да ти помогна? - попита простичко повдигайки рамене безразлично - Но побързай, защото шефа ти ме иска при себе си в най-скоро време.

_________________


  I'll never be more than

a wolf at your door

  for dinner
  
avatar
Rose
Middle clas

Брой мнения : 20
Points : 29
Reputation : 3
Join date : 20.11.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Everything is blue...

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите