profile
Вход

Забравих си паролата!

top posters
recent topics
who is online?
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 30, на Съб Ное 18, 2017 1:00 am

седем пъти смърт

Go down

седем пъти смърт

Писане by Rose on Пон Ное 20, 2017 12:52 am




SLAVE
Rose |Aleksandra Vasilevna| :: 25 :: astrid bergès-frisbey


Първото нещо, което ме накара да дойда в съзнание бе студа. Попиваше в кожата ми. Миризмата. Онази смрад на гнило. И тъмнината. Толкова тъмно, че не можеш да разбереш дали си в съзнание или си мъртъв. Мрак стелещ се навсякъде и нито един лъч. Нито грам светлинка към която очите ти да привикнат. Способен си да чуваш само собственото си дишане. Да усещаш отвратителната миризма и да замръзваш. Само това ти показваше, че си все още жив.


Първи ден


Чух стъпки. Не знаех какво да правя. Може би съзнанието ми се подиграваше. Нямах представа колко време съм стояла в тъмнотата. Може би вече бях започнала да халюцинирам. Причуваше ми се.
Вратата изскърца и се отвори бавно. Светлината нахлу и заслепи очите ми. Трябваше да се радвам, че отново можех да виждам, но истината бе, че исках всичко отново да потъне в мрак. Сега можех да видя какво се случва с мен, а не исках. Нямах желание да знам какво се случва около мен. Исках просто да отворя очи и всичко да се окаже само сън.
-Ставай, госпожичке! - каза непознат глас. Трябваха ми още няколко минути, за да свикна със светлината. Устните ми бяха напукани. Чувствах се така сякаш не бях пила вода от години. Преглътнах нервно и почти простенах.
- Жадна съм. - усещах как цялата треперех. Тялото ми се тресеше неконтролируемо. И тогава за пръв път изпитах страх. Неподправим страх. Изгарящ страх отвътре. Гореше плътта ми и съзнанието ми. Какво щеше да прави? Щяха да ме убият. Щяха да чакат и накрая щяха да отнемат живота ми. Щях да умра в тази гнусна стая. Замръзваща.
Смях оглуши пространството разби се в студените стени и се превърна в умиращо ехо. Кънтеше в съзнанието ми. Не свалях поглед от току що влязлата фигура. Не можех да си го позволя. Можех да си представя усмивката на лицето му. Изкривена по един зловещ начин.
Усетих мазните му пръсти да се вплитат в косата ми и ме дръпна внезапно и силно. Писъците ми се разнесоха навсякъде. Не просто крещене. Сякаш нещо вътре в гърлото ми дращеше и молеше, за избавление. Жулеше кожата и оголваше до кокал. Виках така сякаш имаше кой да ме чуе.
Ръцете ми намериха неговата в косата ми и ноктите ми се забиха. Топла течност обля пръстите ми и вместо да пусна забих още по-надълбоко в опит да отслабя захвата, но беше безнадеждно. Гърчех тялото си така че да успея да се изплъзна. Лицето ми беше грозно изкривено от смесицата на болката и страха.
Студената повърхност под мен пареше кожата ми и тогава изведнъж ме пусна. Бях в друга стая и първото нещо, което направих бе да се свия в ъгъла. Може би ако се свиех достатъчно щях да стана толкова малка, че да се скрия. Може би ако притисках силно себе си в ъгъла щях да изчезна.
Сълзите мокреха лицето ми. Попиваха правейки път на следващите. Капеха като малки бисери. Кристали отразяващи грозната действителност разбиващи се на милиони парченца щом докоснеха мръсния под.
- Каза, че е жадна. - подигравателно каза този който ме бе извел от стаята. Имаше още двама. Носиха маски. Чудовищата нямаха лица. Можеше да види само очите им. Души хранещи се с моята болка. Моя страх. Чух смеховете им. Не беше нищо, което да прилича на смях. Бяха като побеснели хиени присмиващи се на плячката си.
- Нека да й дадем вода тогава. - гърлен хрип се откъсна от устата на единия, опитвайки се да наподобява човешки звук. Приближаваше се към мен. И тогава започнах да ритам. Опитвах се да го изтласкам от себе си. Знаех, че не можех да направя нищо по въпроса, но продължавах, за да не се чувствам толкова безпомощна колкото бях. Исках да повярвам във фалшивата идея, че когато правех нещо по въпроса, за да се измъкна щях да успея. Отчаяно се нуждаех от тази лъжа.
Хвана краката ми и ме повлече към центъра на стаята. Извивах тялото си в опити да се освободя. Продължавах да ритам, но беше безсмислено. Ръцете ми се опитваха да хванат нещо, което да използва, но в тази проклета стая нямаше нищо. Хлиповете ми доказваха точно колко отчаяваща бе надеждата ми. Нямаше да позволя да умра така! Нямаше да ме убият по този начин!
Остави ме точно по средата. Малка лампичка разпръскваше светлина люлеейки се, сякаш в опит да избави и себе си от това противно място.
Единият от тях се насочи към тъмния ъгъл и от там донесе огромна кофа пълна с вода. Постави я точно пред мен, а след това се оттегли в друга стая. Можех да чуя скърцащия стол под тежестта на първия. Не можех да видя нищо заради слабата светлинка.
Тишина.
След това изписука някаква аларма и силна светлина като от прожектор огря лицето ми.
Първият тласък бе неочакван. Лицето ми се потопи под водата. Отворих уста, за да поема въздух, но вместо това водата започна да нахлува в белите ми дробове. Нищо не можех да видя. Опитвах се да дишам. Жадувах за кислорода, но го нямаше. Само вода, която погребваше всичко бавно по пътя си. Ръцете ми търсеха за какво да се хванат. Опитвах се да се оттласна от кофата, но силата приковаваше цялото ми тяло. Опитах се да крещя, но писъка заседна в гърлото ми. Болка изпълваше шията ми. Сякаш нещото, което драскаше отвътре умираше. Сякаш аз умирах. Цялото ми тяло се предаваше.
Въздуха бе така неочакван както и потапянето. Белите ми дробове се надигнаха и водата изтече през устата ми. Кашлях в опит да си върна контрола над тялото. Цялата бях мокра и това караше тялото ми да се вцепени. Очите ми бяха замъглени, но все още можех да видя дразнещата светлина, която светеше в лицето ми.
Водата отново посрещна лицето ми в задушливата си прегръдка. Устните ми се разтвориха в опит да поема отново въздух. Можех да чуя как водата се стичаше в гърлото ми, а след това запълваше пространството в белите ми дробове изтласквайки последния ми останал въздух. Очите ми се бяха вторачили в дъното на кофата търсейки изход. Ръцете ми се опитваха да намеря ръката, която ме натискаше надолу. Как бях стигнала до тук?
Силата изведнъж изчезна и аз отскочих настрана. Тялото ми се опитваше да функционира правилно. Да се нормализира. Цялата треперех. Не от студ. От смърт. Смъртта, която ме бе погледнала в очите. Смъртта, която бе погалила клепачите ми. Мига в който си зададеш въпроса ''Умирам ли?'' тя вече бе до теб.
Цялата кофа вода се изсипа върху мен. Усетих убийствената струя да покрива тялото ми. Студа проникна още по-бързо в кожата ми, започвайки да чупи костите ми и въпреки това някаква странна радост обзе съзнанието ми, бях още жива.


Втори ден


Бях заспала. Нямах представа как бях успяла. След случката вчера бях изтощена. Изцедена до последната капка. Не бях яла. Все още бях жадна, но нямаше да се обаждам повече. Повече нямаше да си отворя устата. Предпочитах мрака тук. Беше успокояващ. Не исках светлина. Беше перфектно така като беше. Не можех да виждам посинелите си ръце, нито окървавените ми от вчера пръсти. Нямах представа кой ден беше. Дори не знаех дали е ден или нощ. Тук нямаше луна, нито слънце. Нямаше нищо друго освен студ. Дори вече мириса на гнило и застояло не ми правеше впечатление. Мечтаех си повече никога да не се отвори тази врата.
Сред нищото в което се намирах се разнесе шум. А после вратата се отвори бавно и полека. Погледа ми беше прикован към входа на тъмницата ми, но от там никой не се появяваше. Колкото повече време минаваше толкова повече кръвта във вените ми започваше да кипи. Да се надига все повече и повече. Страха отново плъзна по тялото ми и за един момент си казах, че врата може би щеше да се затвори. Може би някой бе дошъл да ме освободи. Беше отворил вратата и след това беше избягал, за да не го хванат. Изправих се и клатушкайки се бавно се приближавах до светлината, която нахлуваше. Дишането ми се забързваше с всяка една крачка. Усещах някаква странна топлина идваща от отворената врата. Може би наистина някой бе тук, за да ме спаси. Не трябваше да си губя времето в такъв случай. Просто трябваше да тичам.
Застанах пред вратата и в секундата в която се опитах да побегна една ръка се впи във ръката ми и ме издърпа към себе си. Паднах на пода и усетих тъпа болка да се разпростира по целия ми гръбначен стълб. Писък от съседната стая прониза тишината. Онази стая в която бе влязъл вчера единият от маскираните. Сега агонията се носеше във въздуха и идваше зад онази врата. Ужаса се изписа в очите ми. Може би не бях единствената отвлечена. Нима давеха и други момичета? Нима и друг човек страдаше по подобен начин?
Обърканият ми поглед се впи в мъжа, който ме беше дръпнал. Седеше с гръб към мен на една маса и ядеше някаква храна. Може би сега беше шанса ми. Огледах стаята. Освен вратата към собствената ми килия и тази от която идваха стоновете, трябваше да има още. Трябваше да има от къде да влизат. Не можеше да стоят само тук заключени. Имаше врата. Бях сигурна. Просто трябваше да я намеря.
Изправих се бавно внимавайки да не вдигам шум. Направих крачка встрани без да откъсвам поглед от него. Докоснах стената с гръб и започнах да търся дръжка. Да търся ключалка. Някакъв помен от отвор през който можеше да се излиза. Нищо. Нямаше абсолютно нищо. Само студени, покрити с плесен камъни. Единствено стени заключващи всички ни вътре. Как беше възможно?
Втората врата се отвори и аз се свих в близкия ъгъл от страх. От стаята излязоха другите двама. По-високият държеше камерата и започна да говори.
- Както виждаш твоето кекшче все още диша. Пак казвам. Не ти поставяме краен срок, защото ние имаме цялото време на света. Въпроса е колко ще издържи тя. - след това натисна копчето. Остави камерата на поставката. Избута мъжа, който беше седнал да се храни и обърна стола така че да му е по-удобно спрямо камерата. Объркано шарех с очи ту към вратата, ту към високия. Той улови погледа ми с очи и почти можех да чуя какво се въртеше в главата му.
- Дейвид! Тази има огромно желание да те направи щастлив. Знаеш ли, ще отложим днешното за утре. Поиграй си. - нямах представа какво значеше това поиграй си. Ако някой от тях отново ме докоснеше щях да му изтръгна гръкляна. Щях да отрежа ръцете му и да ги окача на закачалка като част от декорацията на това противно подземие. Погледа ми се плъзна към човека, който по мое предположение бе Дейвид. Чух потракване на метал и от тъмния ъгъл взе вериги. Не трепнах нито за миг. С изненада установих, че тук бе топло.
Дейвид вече стоеше пред мен. Хвана челюстта ми и стисна силно, за да отворя широко уста. Искаше ми се да не бях.
Секунди по-късно усетих металния вкус в устата си. Нямах сили да се съпротивлявам. Не бях яла от толкова дълго време. Не бях пила вода. Усещах крайниците си слаби. Толкова, че не можех да направя нищо по силите си, за да се предпазя от случващото се. Сълзите се стичаха по бузите ми. Сподавените ми викове се удряха безпомощни в стените и умираха нечути от никой. Сложи тялото ми в легнала позиция. Опитах се да се претърколя, но той стискаше здраво краката и ръцете ми приковавайки ги към земята.
- Ако мръднеш ще отрежа езика ти! - нямаше какво да направя. Вярвах, че ще о направи. Бяха способни на всичко както бяха доказали вече. Взе една свещ поставена на земята, за да огрява допълнително, или може би за да топли. Това място нямаше как да бъде стоплено. Прекалено много викове бяха умрели тук. Нямаше как тук да има топлина.
Остави свещта до лицето ми и аз усещах горещината на пламъка. Сякаш всеки момент щеше да прогори плътта ми. Извади джобното си ножче и погледна към високия мъж седнал на стола. Той просто натисна копчето на камерата. Чу се отново малкото изписукване и същата ярка светлина заля помещението.
Направи малък отвор с ножа в тениската ми, за да има изглед към корема ми. не можех да сдържам сълзите си, който просто се лееха от ужаса. Опитах се да се свия на една страна, но той отново ме обърна, а след това без никакво предупреждение изля разтопения восък върху кожата ми.
Болката беше неописуема. Исках да креща, но сякаш гласът ми бе заседнал някъде дълбоко в мен и ми оставаше само да се гърча на земята. Последваха следващи няколко капки восък и изкрещях с всичка сила. Сякаш ме разяждаше. Сълзите се лееха още повече и мокреха косата ми. Хлиповете ми очевидно го дразнеха и затова изля още една доза восък върху нежната част от корема ми. Стенанията ми запълваха цялата стая с агонията си и отново, и отново. Зъбите ми здраво стискаха веригата в устата ми сякаш това щеше да спре болката, която можех да почувствам с всяка една клетка на тялото си. Мускулите ми се стегнаха очаквайки следващата доза восък, но това не помогна. Тялото ми се огъна под нажежената течност. Вече нямах сили дори да крещя. Чувствах се така все едно умирах. Не достатъчно мъртва, за да не усещам, но и не достатъчно жива, за да избягам. Като сърна разкъсвана жива. Ставаща свидетел на собствената си агония. Цялото ми тяло се гърчеше при всяка капка горещ восък. Мускулите ме боляха. Кожата ми пареше. Задъхвах се. С всяка нова болка писъците ми излизаха все по-мощни и постепенно угасваха в стенанията и хриптенето ми. Умолявах ги да спрат. Свивах ръцете си в юмрук сякаш така щях да понасям болката по-лесно, но беше пълна измама, а жарта се лееше по плътта ми и ме оставяше без сили. Крясъците ми заглъхваха. Опитвах се да ги спря, защото знаех, че това е което искаха.
Не можех да си спомня когато всичко приключи, но знам че още лежах на пода. Не помръдвах. Бях взели веригата от устата ми. Не чувствах нищо. Сякаш беше пробита дупка в мен и от там бе изтекло всичко. Емоции. Сили. Всичко, което имах. Исках да бягам. Да се скрия в ъгъла, но не можех. Не можех дори да се свия, защото въпреки че восъка вече го няма от повърхността на кожата ми, там бе изгорено. Сякаш бях прекалено уморена, за да чувствам. Нито студа. Нито болката. Нито сълзите, които все още се стичаха. Нищо.


Трети ден

Нямах представа колко време бях тук. Нямах представа дали някога ще се измъкна, но знаех какво следваше в секундата в която двама от мъжете нахлуха разярени в  тъмницата. Единият викаше на другия, но нямах представа за какво ставаше въпрос. Както винаги хванаха безпомощното ми тяло и ме поставиха в средата на онази стая. Лампата над главата ми все още се клатушкаше.  Камерата отново стоеше пред стола. Същият мъж седна на него. Същия стол натисна бутона и същата светлина озари цялата стая. Единственото, което бе различно бе напрежението между мъжете. Очевидно се бяха скарали за нещо, но нямах представа за какво точно.
- Брат ми няма да плати. Той не държи толкова на мен. - гласът ми бе толкова тих, но секна споровете им за момент. Мъжът, който наричаха Дейвид се приближи. Кракът му се спусна към ребрата ми и усетих силна болка. След това грубата му ръка се стовари върху лицето ми и усети отвратителна болка прояждаща кожата ми. След още няколко удара вече не можех да си спомня какво бе станало. Знаех само, че крещя без да знам причината. Знаех, че ме боли, но не и защо. Дори не знаех къде се намирах. Какво ставаше.
Усетих как тялото ми се удря с всичка сила в стена, а след това всичко отново потъна в мрак. Мислих си, че съм изгубила съзнание, но тогава усети студа лазещ по кожата ми и мириса на мухъл и се зарадва. Бях отново в тъмницата. Днес всичко бе приключило по-бързо, по-малко болезнено. Може би ако продължавах да им отговарям щях да понасям толкова. Нищо сериозно. Само малко кръв стичаща се от устната ми и остра болка в ребрата ми.


Четвърти ден

Усетих кърпа на лицето си и това ме изкара от съня ми. Имаше странна миризма и преди да осъзная какво се случваше очите ми отново се затвориха и всичко потъна в мрак.
По-късно отворих очи. Не усещах пода под себе си, а само въже около врата си, което се забиваше дълбоко в кожата ми. Опитах се да изкрещя, но жаждата ми за въздух надделя. Инстинктивно сложих ръце на въжето и се опитах да го разхлабя. Тялото ми се бореше за въздух, но нямаше резултат. Опитвах се да достигна близкия стол, но бе прекалено далеч. Бях издържала толкова дълго време. Цели четири дени и нямаше да се предам сега. Колкото и безпомощна да изглеждах щях да измисля начин. Винаги имаше решение.
Докато големият ми план за измъкване бе все още наченка в съзнанието ми вече губих зрението си. Сякаш всичко започваше да се покрива в гъста мъгла спусната от самата Смърт. Намерих сили само да прошепна името му.
- Максим. - последва кашлица и някакви ръце обградиха краката ми повдигайки ме нагоре. Като удавник вдишвах колкото се може повече. Задъхвах се. Сърцето ми биеше силно застрашавайки да изскочи от гърдите ми.
Докато нормализирах дишането си някой преряза въжето и за миг бях в прегръдките на този който ме бе хванал, а секунди по-късно просто ме пусна на пода в тъмницата.
Улесняваха си работата като дори не ми позволяваха дори да осъзная какво става. Така цялото мъчение ставаше по-лесно поносимо. Битката идваше мигновено и приключваше по-бързо. Ако продължаваха така дори можех да изкарам месец. Първите дни бяха ужасни, но последните два бяха като детска игра. Сякаш вече знаех, че това предстои. Знаех, че ще изтърпя каквото и да ми бяха подготвили и щеше да приключи.  Дори бяха започнали да ми носят храна и вода. Очевидно бяха разбрали, че ще постоя повече тук. Брат ми не беше от хората, които плащат откупи. Нямаше да дойде. Нямаше да ме спаси.


Пети ден

Спомените за нормален ден ме преследваха пораждайки в мен непреодолим копнеж за топлотата и сигурността на дома. Всеки час в който все още стоях на това място губех все повече вяра в това, че ще се отърва жива. Чаках в тъмнината да влязат в тъмницата, която  вече започнах да приемам като моя лична стая. Очаквах да чуя стъпките им, вратата да изскърца по онзи начин каращ ще да изтръпнеш целия и да подложат тялото ми на новото мъчение, което болните им мозъци бяха измислили. Когато чувството на безпомощност надделяваше започвах да говоря. Опитвах се да си спомня какъв бе гласът ми. Мек и нежен... сега бе само помен от това, което беше. Крясъците ми бяха загрозили мекотата му, а липсата на вода през повечето време го правеха по-тих от колкото бе всъщност. Но това бе начина ми да преборя тишината в която ужаса се движеше като змия плъзгаща тялото си по студената земя.
- Днес ще ти хареса.  - засмя се мъжът зад камерата. Не ми харесваше. Никога нямаше да ми хареса. Всичко, което исках да направи сега бе да се изплюя в лицето му. Само това заслужаваше той, но светлината залепи очите ми и знаех, че се почва. Цялото ми тяло се стегна чакайки болката, знаейки, че ще се справя. Щях да търпи колкото се мога, а като разберяха, че никой няма да им плати щяха да ме пуснат. Нямаше какво да ме правят тук. За жалост все още не го бяха осъзнали.
Усетих как нещо сряза нежната кожа по гърба ми. Остра болка като от стъкло. След това последва следващо режещо плътта ми късче. Стъкла! Забиваха ги в кожата ми и ги оставяха така. Проникнали в плътта ми те разпръскваха болката навсякъде по тялото ми. Не бях подготвена за това. Какво толкова им бях направила?! Защо просто не ме давеха като първия ден. Защо трябваше да са толкова креативни. Лошият ми късмет бе довел психопати до мен вместо нормални обирджии.
Вече не крещях както в първите дни. Нямах сили. Сълзи не се стичаха по кожата ми, защото не ми бяха останали такива. Можех само да усещам без да правя каквото и да е друго нещо за да разсея болката.
След като заснеха безценното си видео и извадиха стъклата от мен промиха разранения ми гръб. Болката от промивката бе много по-силна от стъклата. Отвориха другата врата където криеха другото момиче споделящо същата съдба като мен. Крясък огласи цялото пространство. Тя се затича към мъжа с камерата и заби някакво парче дърво в рамото му. Дейвид извади пистолет и след секунда момичето се просна на земята, а празният й поглед се втренчи в мен. Мислих, че най-големият страх бе първият ми ден. Мислих, че вече бях понесла най-големите дози болка и страх, но този поглед накара не просто тялото ми да изтръпне от смразяващ страх, но и да се запечата в съзнанието ми. Разтърси цялото ми същество и сякаш за миг видях смъртта огледала се в невинния поглед на мъртвото момиче.
- Кучка! - изкрещя раненият, а мъжа с пистолета ме погледна. Видя погледа ми и сякаш за момент се почувствах разкрита като книга пред него. Можеше да прочете всичко в очите ми.
- Ако не платят за теб скоро... ако решим, че си ни безполезна... - уви косата ми около ръката си и допря студеното оръжие до слепоочието ми и прошепна в ухото ми.
- Ще те убия! Но не като нея бързо, ще те боли много повече от колкото досега. Ще молиш. Ще искаш смъртта си. Ще те накарам да изгубиш всяка една надежда за живот и когато от теб не остане нищо ще пръсна мозъка ти! - усещах дъха му парещ по кожата ми. Можех да си представя какво се въртеше в главата му. Можех да си представя мозъкът ми като украса, за това тъмно място. Колко други ли имаха тази чест да ''украсят'' помещението. Никога не бях виждала стените, но може би по тях имаше доказателство, че не се шегува.
И тогава се отказах. Брат ми нямаше да плати, защото не можеше да осъзнае, че трябва да си направи труда за някой. Когато схванеше, че е сериозно и че моя живот е вплетен в тънка нишка с неговия щеше да се опита, но може би щеше да е прекалено късно. Нямах представа кога ще е това тяхно откритие за моята безполезност, но се надявах да е скоро. Кой знае колко други неща искаха да пробват преди да ме убият.


Шести ден

Металните халки се забиха в кожата ми. До сега не бях виждала тази стая. Не бях виждала куките висящи от тавана, нито те вградени в стената. Веригите бяха закачени навсякъде по стените. Ами ако нищо не бях видяла до сега? Ако тепърва предстоеше истинското изпитание? Може би и аз щях да свърша като другото момиче с куршум в главата. Цялата треперех от страх. От мисълта която обземаше съзнанието ми. Трябваше да сложа края си сама. Нямаше да позволя да се превърна в нея.
Усетих силната светлина по кожата на гърба си. Почваше се. Проблема бе, че вече нямах представа какво да очаквам. Обикновено всичко се случваше в онази стая. Сега над главата ми нямаше поклащаща се лампа. Нямах представа какво правеха зад гърба ми. Можех само да чувам стъпките им.
И изведнъж нещо разтресе цялото ми тяло. Електрическата вълна стигна до всеки един мой мускул. Знаех, че снимат. Дали не плануваха да ме убият днес. Може би не им бе отнело много, за да разберат, че съм изгубена кауза.
Следваща вълна ток обходи тялото ми. Можех да усетя електрическите импулси дори в главата си. Бъркаха в съзнанието ми. Не можех да крещя заради заключените ми челюсти опитващи се да понесат всичкото напрежение. Кожата ми под металните вериги се нагряваше. Сякаш това не просто електричество, а множество остриета впиващи се в тялото ми едновременно.
Свих ръцете си в юмрук сякаш това щеше да помогне.
Когато се опомних вече лежах в ъгъла на ''стаята'' си.  Усещах все още мускулите си стегнати заради напрежението, което бе преминало по тялото ми по-рано. Трябваше да се измъкна от тук по един или друг начин. Добрах се до купичката в която ми слагаха храна. Дърво! Беше от дърво. Нямаше как да се нараня с дърво. Нямах идея как онова момиче, бе направила оръжието си. Може би й бе отнело много време. Може би в началото го бе направила за себе си, но после омразата й бе дала силите да се изправи срещу тримата.
Ноктите ми се впиха в собствената ми кожа. Китката ми придоби ален цвят. Крясъците срязаха мрака и се разбиха във влажните стени. Нямах сили да продължа нагоре по ръката си. Усещах кръвта плъзнала по пръстите ми. Сълзите напираха в очите ми.
Вратата се отвори рязко и се удари в стената с всичка сила. Фенерче прониза мрака и се спря на мен, а след това огря ръката ми.
- Глупачка! - изкрещя, а след малко се върна с марля и обви китката ми. Искаха да съм невредима. Искаха те да нараняват. Не можеха да си позволят да умра без да са измъкнали необходимата сума. И в този момент вече не ги мразех толкова. Правеха необходимото, за да оцелеят. Не мразеха и мен просто бях тяхната разменна монета. Трябваше да уверят брат ми, че тук не ми е приятно, за да иска да си ме прибере. Не искаха да ме убиват все още. Просто искаха достатъчно, за да оцелеят самите те. Това бяха хората. Избиваха се един друг за пари. Нараняваха се, за да живеят. Бяха на ръба.


Седми ден

Бича се впиваше по вече достатъчно наранената ми кожа. Не можех да чувствам гърба си, нито корема си. Ръката ми беше изтръпнала. Краката ме боляха. Бях изгубила всяка надежда, че ще се измъкна. Бях изгубила крясъците си. Очите ми бяха пресъхнали от риданията ми. Вече бях умряла. Седем пъти подред вече бях целунала живота за сбогом. Вътрешно не ми бе останало нищо. Никакви чувства. Никакви емоции за изпитване. Копнеех само да умра. Така както никога не бях копняла за това. Желание, което преди смятах за позорно, но имаше разлика от мен преди и от мен сега.
Стисках силно със зъби кожения колан, който ми бяха дали да захапя. Всеки следващ удар караше клетките в мен бавно да умират. Ако не бяха веригите държащи ръцете и краката ми вече щях да съм се свлякла на земята.
Изведнъж се чуха викове приближаващи се бързо.
- Дейвид! Платиха. - всичко приключи. Просто така за секунда болката отплава и тялото ми се отпусна безпомощно в ръцете на мъжа който ме отвърза.
- Гълтай! - сложи едно хапче в устата ми и аз послушно преглътнах. Сигурно ми се причуваше. Възможно ли беше да е халюцинация? Света около мен бавно избледня и потъна в мрак.

Но нещата не свършиха. Не се върнах при брат си. Помня хиляди други лица. Бях стока. Бях играчка в ръцете на психично болни. Бях курвата на магистралата. Бях домакиня. Бях готвачка. Бях шута, който задоволяваше прищявките на богаташи. Бях онзи предмет върху който някой излива гнева си. Бях хиляди неща. Представяха ме за Роуз. Всички харесваха това име. Саша изчезна в сенките. Чувствах се като изгубено кутре, което сменяше собственик след собственик. Използвано. Източено. Захвърлено. И всичко се повтаряше отново и отново.


пс; може ли да ми смените името на Rose
avatar
Rose
Middle clas

Брой мнения : 20
Points : 29
Reputation : 3
Join date : 20.11.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: седем пъти смърт

Писане by Lissa Romanova. on Пон Ное 20, 2017 1:05 am

Страхотен герой. Добре дошла. Искаш ли да ти сменим името?

_________________

Evil queen's are
the princesses that
were never saved.

avatar
Lissa Romanova.
Romanov
Romanov

Брой мнения : 156
Points : 324
Reputation : 4
Join date : 10.11.2017

Вижте профила на потребителя http://theforbiddenkingdom.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: седем пъти смърт

Писане by Rose on Пон Ное 20, 2017 1:06 am

Да, аз писах отдолу като послепис ама явно късно съм го добавила.

_________________


  I'll never be more than

a wolf at your door

  for dinner
  
avatar
Rose
Middle clas

Брой мнения : 20
Points : 29
Reputation : 3
Join date : 20.11.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: седем пъти смърт

Писане by Lissa Romanova. on Пон Ное 20, 2017 1:08 am

Извинявай сега го виждам, добре дошла при нас

_________________

Evil queen's are
the princesses that
were never saved.

avatar
Lissa Romanova.
Romanov
Romanov

Брой мнения : 156
Points : 324
Reputation : 4
Join date : 10.11.2017

Вижте профила на потребителя http://theforbiddenkingdom.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: седем пъти смърт

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото

- Similar topics

 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите