profile
Вход

Забравих си паролата!

top posters
recent topics
who is online?
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 30, на Съб Ное 18, 2017 1:00 am

Музей Ермитаж

Go down

Музей Ермитаж

Писане by Lissa Romanova. on Пет Ное 17, 2017 10:37 pm



_________________

Evil queen's are
the princesses that
were never saved.

avatar
Lissa Romanova.
Romanov
Romanov

Брой мнения : 156
Points : 324
Reputation : 4
Join date : 10.11.2017

Вижте профила на потребителя http://theforbiddenkingdom.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Музей Ермитаж

Писане by Lissa Romanova. on Съб Ное 18, 2017 12:49 am

Ако сънуаш повече от веднъж за нещо, то се превръща в реалност.
Или поне така казват.




Сънищата. Паралелен свят от този, в който живеехме. Мястото, което розовият ни балон беше по-ярък и по-светъл от всякога. Там можеше да се чувстваме в безопасност. Да изживеем всяка любима приказка. Да намерим принца?! В съня всичко беше възможно. Потънеш ли в света на сънищата, особено ако той е розов, не искаш да излизаш от него. Но сънищата можеха да бъдат мрачни. Студени. Изпълнени с най-големите страхове.А когато ги сънуваш,е по-трудно да се пребориш с тях. Будиш се треперещ. Дълбоко в себе си изплашен и си казваш, това беше просто сън. Минаваш с ръка през лицето си, за да се увереш, че си сънувал и се обръшаш спокойно на другия край.

Любимият й сън се превърна в кошмар. Кошмар, които я държеше будна вечер без да може да затвори очите си за секунда. Кристално сините ириси бяха празни. Сякаш в тях нямаше и капка душевност. Порцелановата и кожа беше по-бяла от обичайното. Изтощена. Косата и не беше толкова мека и добре подредена както обикновено. Тя изживяваше кошмара си дори когато беше будна. Кошмарът който обществото определяха като тяхна трагедия. А, всъщност истината беше, че тя беше едно нормално момиче с необикновенна съдба.

Сигурно всеки би си казал,че иска да води нейния живот. Кой ли не би искал да бъде принцесата на една имеперия? Ами точно тази принцеса. Беше научила, че отдавна трябва да държиш главата си гордо изправена, за да не се изплъзне тиарата. Маската на безизразност, която носеше сякаш се бе сляла с кожата и. Но сега, дори тя не помагаше. Личаха си пукнатините. Личеше си, празното красиво тяло, което се луташе из коридорите на двореца. Наследницата, която винаги пазеше поведение. Студена и непробиваема. Изградила за себе си имидж, с който всички около нея се гордяха. Сега обаче всичко се срути. И то за един миг.
Колкото повече време минаваше от всеобщата трагедия, Лиса толкова повече се озлобяваше към всичко и всеки. Топлата усмивка на лицето и бе заменена с безизразна гримаса, която търсеше усамотение. Обичаща да бъде в компанията на братята си, сега това се разхождаше по нервите и. Избухливостта стана главната нова черта в характера и, която тя не можеше да контролира. Правеше различни опити в това да остане сама с мислите си. Да спре да мисли. Но нямаше резултат. В която и компания да беше, в които и ъгъл на семейната библиотека да беше скрита, тя мислеше само за баща си. Но имаше нещо,което не даваше мира на младата Романов. Тя не споделяше болката си. Не я показваше. Криеше я дълбоко в себе си. Опитваше се да я скрие от самата нея.

Студената ноемврийска вечер криеше в себе си развой на събитията, която тя никога не би предположила, че фигурират. Затворена в себе си, тя не допускаше никой близо до нея. Поредната вечер, в която искаше да бъде сама. Вече имаше в опит от това умело да избягва погледите на братята си, както и всички онези, които бяха там, за да я “пазят”. Изплъзнала се отново измежду пръстите им,вечерен Петербург беше пред нея. Ситнатните капки роса не бяха пречка,нито нулевите температури. Не усещаше студа. Нито капките дъжд, които докосваха лицето и. Вървеше без посока.
Имаше си свой маршрут и всяка вечер намираше нов път, по който да се върне обратно вкъщи. Мястото, което избягваше. Но знаеше колко по-лошо би станало, ако не я намерят в стаята и. При всяка нейна среднощна обиколка не забелязваше никой от минувачите.Повечето от тях бяха вече почерпени,загубени или търсещи поредната си "жертва” за вечерта. Часът беше малко преди полунощ, а луната огряваше запустелите улици на Петербург.

Малко преди полунощ, тя отново щеше да види своят кошмар. Предимствата да бъдеш наследник не и убягваха и като една подрастваща млада дама, тя често се възползваше от тях. Преди време, ако я бяхте питали,щеше да ви каже, че най-често го правеше, за да получи поредната прищявка. Сега беше малко по-различно. Единственото място, на което намираше уединение беше във среднощната и разходка в музея “Ермитаж”. Имаше опит в това да се промъква незабелязано. Не беше изминал и месец от смърта на баща й, а вече половината от вещите му бяха изложени в градския музей. Както всяка вечер, така и тази Лиса застана пред огромния портрет на баща си. Впери кристалните си очи нагоре и ги срещна с тези от рисунката. Кратка усмивка се разля на устните й. Сълзите също не закъсняха. Сините ириси се бяха разширли, а сълзите и машинно не спираха. Премина с ръка през стъклената повърхност на скрина, в която се намираха и личните му вещи. Забеляза часовникът, на който беше гравирано името “Василиса”. Усмихна се криво и вдигна внимателно стъклената повхърност. Знаеше,че нямаше право да го прави.Но едва ли някой в момента би бил във състояние да я спре. Взе малкия джобен часовник в длатна си и затвори очи. Но стъпките зад нея я принудиха да отмести глава и да избърше сълзите си.

_________________

Evil queen's are
the princesses that
were never saved.

avatar
Lissa Romanova.
Romanov
Romanov

Брой мнения : 156
Points : 324
Reputation : 4
Join date : 10.11.2017

Вижте профила на потребителя http://theforbiddenkingdom.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Музей Ермитаж

Писане by Алексей Азаров. on Съб Ное 18, 2017 8:03 pm

Да предположим, че всяка нощ имаш възможността да сънуваш всеки сън, който пожелаеш. И ти естествено в това приключение на сънищата ще изпълниш всичките си желания. Би си причинил всякое едно удоволствие, а след няколко такива вечери би си казал, че това е доста „яко“. Но сега нека добавим елемента на изненадата...нека сънуваме нещо, което не е под нашия контрол. Така ще ни се случи за първи път нещо неочаквано. Това усещане на непознатото ще те направи жаден за себе си и ще те накара да залагаш на следващите сънища, повярвай ми. Накрая... ще преоткриеш своята зависимост и ще разбереш, че контролът не винаги е съществен. Знаейки и приемайки този факт ще можеш да почувстваш себе си не като странник или някой, който по случайност е стигнал до тук. А като личност, който сам е стигнал до извора на съществуването си. До.. смисълът, който е скрит, някъде там. Материята и структурата му.

Минава два през нощта, но клепачите ми така или иначе не натежават. Решавам да не търся приспивателното свойство на алкохола и единственото, което организма ми приема е чаша врял чай и малко изшмъркано енфие. Напитката стопля тялото ми отвътре, а тютюна свива зениците. Решавам да се разходя, въпреки локвите покрили всички павета; въпреки ниските температури не взимам шал. Внимавам толкова да не вдигам шум, за да не събудя сестра си, че забравям дори да закопчая маслено синьото си палто. Прерязващия въздух навън ми напомня да го сторя, но скритите в ръцете ми джобове не решават да се жертват в името на комфорта ми.

Навън Русия спи, в ума ми Русия се руши.

Първоначално нямам определена цел, която да ме води. Калям обувки първата в ляво, третата в дясно, километър по Невски проспект, докато не решавам да изпуша цигара, облегнат на страната на вече затворилата хлебарница. Цигарата е кратка, защото на безлюдната улица забелязвам движение. И ако това не беше ирония... принцеса Романова, оглеждаща се подозрително навсякъде като прохождащ крадец без капка самочувствие, че ще свърши работата си без да бъде спипан.

Хвърлям фаса настрани и без да разгадавам нейния начин за влизане взлом, намирам полузатворен прозорец в приземния етаж, през който да се промъкна. Оставям кални следи по червените пътеки, но за сметка на това стъпките ми потъват глухи из музея. Следвайки най-елементарната логика, по която е силно вероятно едно разглезено момиченце, останало без баща да се води.

Както и предполагах намирам принцеса Романова пред един от портретите на николай. Нищожен Малък човек, малка буква. Докато се приближавам към нея, обаче, нещо проблясква из пръстите й. Рязко се оглежда, но тъмния тон на дрехите ми очевидно помага очите й да не ме забележат.

- Внимавайте принцесо, някой ще види, че крадете.  - студено проговарям зад на крачка-две от фигурата й.
Тя замръзва, но първоначално не се обръща.
- Все пак надали искате да се разчуе, че Романови са крадци. - саркастично, но без усмивка довършвам щом тя се среща погледа ми.
Зениците й са разширени, а Русия гори по леко румените й страни. От студа, страха ли...
Крадци. Окрали не родината, не народа, а надеждата. Истински копелета, заслужаващи..
- Факт е, че сме се засичали по всички събирания на покойния Ви баща, но ми се струва, че зад всички официалности не сме се запознавали лично.  - не й давам време да мисли и да премисля, а вместо това я затрупвам с реплики.

Може би, претъпканата ми реч не е само по нейна сметка, но и средство, чрез което да отвлека налудничевите идеи. Пред очите ми обаче действията се развиват много по-бавно от колкото видимо се случваха. В мисли как по това време няма да има никой, който да бъде свидетел ако нещо лошо се случеше на наследницата, аз почти бях забравил да поема вече протегнатата й ръка.
Напук на всякакви традиции и норми не допирам устни към нея, а само се представям сухо.
- Алексей Азаров.

Все пак и нейното присъствие тук, далече от замъка не беше особено по нормите, нали?

_________________
You know I got the anger of a burning sun
avatar
Алексей Азаров.
Azarov
Azarov

Брой мнения : 22
Points : 23
Reputation : 1
Join date : 17.11.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Музей Ермитаж

Писане by Lissa Romanova. on Съб Ное 18, 2017 10:51 pm

“Предполагам, че трябваше да се представя официално.”
Наследницата? Или малкото момиче, което беше загубило баща си? Коя беше ли беше тя?



Освен загубата на близък, Лиса претърпяваше по-голям катарзис в живота си. Тя губеше себе си. В красивата и глава не беше останало нищо освен ярост и огорчение. Непознати за нея, тя не знаеше как да ги контролира. Единственото, което се беше запазило в нея това беше гордостта и. Толкова горда, че не би споделила никога, на никого какво я мъчи.
Душата и беше черна и замръзнала. Навън е студено, а ледът в сините и очи сваляше ноемврийските температури значимо.
Като птичка в клетка. Това беше принцесата. Заградена от близките си, от хората, опитващи се да я предпазят. Така и не разбираше от какво. Не беше предмет, който всеки можеше да прибере в джоба си или в скрина в приемната зала. Не беше нещо, което можеше да е скрито и заключено в старото бюро в кабинета. Но колкото и да се опитваше да избяга те не спираха да я преследват. Наложени невидими окови,от които нямаше измъкване. Не беше от тези, които можеха да се примирят въпреки че се очакваше от нея.
Като едно непослушно дете, нарушило вечерният си час за нея това беше новост. Както и всичко, което и се бе случило през последния месец. Мислеше си, че вече няма от какво да се изненада. Но истината беше, че болеше,когато паднеш от високо. И то неочаквано. Изнервена на всички и себе си, принцесата се забъркваше във всякакви неприятности. Прикрити добре от семейството, то мислеше че това ще бъде последната. Само, че тя намираше нови креативни начини, в които да успее да се забърка. Незаинтересованото и поведение налагаше постоянното четене на конско и лекция по “етикет”.

Крадла.
Крадла на моменти. Това беше водещото в живота й в момента. Опитваше се да открадне всеки един момент на уединение. Да бъде сама. За да остане сама с болката си.Която искаше да излезе. И сълзите й да бъдат видени.Но не от друг а от мащабната картина на покойният Романов. Единственото място, което се беше превърнало като нейно. На успокоение, на пречистване. На това да може да мисли за нещо различно освен за това как трябва да се държи пред всички. Замисляше се всяка вечер защо продължава да го прави.
Въпроси без отговори.

Беше красива вечер.
Красива вечер за стари познанства.


Беше по-страшно да влязат в умът ти, отколкото на място, което намираш за свещенно. Въпреки крехката си възраст Лиса беше от хората,които не допускаше никой близо до себе си. Част от характера на принцесата беше твърде затворен и мрачен, дори за самата нея. Цялата тази изкуственост я беше научила, че всичко свързано с нея е въпрос на интереси. Многократните въображаеми белези по кожата й бяха доказателства за това, че когато си играеш с огъня, рано или късно се париш.
Часът беше след полунощ,а всички часовници в музея сякаш бяха заспали.
Утихналото помещение носеше във себе си спокойна енергия. Пълна с история. Ирония нали? Дори да се намирахме на това място всеки арефакт в него говореше сам за себе си. Без позлатените табелки под портретите, без изписаните истории подписани с кралски печат.

Спомените бяха нещо, което не можеше да се откъсне от съзнанието ни. Колкото и променени да бяхме те оставаха там. Някъде дълбоко в нас. Беше личен избор дали да ги запазим на повърхността, или да ги скрием някъде, където никой не би ги намерил дори самите ние. Спомените, които толкова се мъчеше да заключи бяха няколко. Единият от тях се появяваше пред нея всяка вечер,когато видеше гравираната табела Николай Романов. Денят, в който с хора без лица, с бели ръкавици опаковаха всички вещи от замъкът, принадлежащи на баща й.
Сега отново го виждаше, докато държеше малкия часовник в ръка. Но стъпките зад нея го прекъснаха. Хапливото обвинение, което последва я накара да замръзне. Не, че живееше в свят, в който щеше да остане незабелязана, но обръщението я изненада. Плахо остави часовникът на мястото му и извърна поглед. Очите й проследиха фигурата на Азаров и се спряха спряха на неговите. Безизразен поглед, който дълбоко в себе си таеше нещо твърде мистериозно. Изви глава в страни и не изпускаше погледът си от неговият.

-Обвинявате ли ме в нещо? Нима нещо, което ми принадлежи го наричате кражба? - устните и се извиха в сутдена усмивка.
Азаров бяха фамилия, която не познаваше толкова добре. Беше чувала за тях. Алексей и малката му сестра Ава,която дори не помнеше как изглежда. Може би не би познала и него.Беше минало твърде много от последния път,в който се бяха срещали,но на тези срещи бяха толкова изкуствени,колкото усмивката й.

-Знам кой сте. Но, Вие знаете по -добре от мен, коя съм. - протегна ръка, защото колкото и да се опитваше да избяга,то и беше вродено.
За момент се замисли какво прави той по това време на същото място,но друго разсея умът й. Факт беше,че присъствието му, я напрягаше. Хапливите коментари от негова страна бяха поредните думи,които преминаваха през съзнанието й,без да вложи каквото и да е усилие да се замисли над тях.
-Какво правите тук и то по това време,господин Азаров? - последва върпос, на който тя самата също би трябвало да отговори.

Гордо вдигната глава, принцесо, защото короната ще падне.


_________________

Evil queen's are
the princesses that
were never saved.

avatar
Lissa Romanova.
Romanov
Romanov

Брой мнения : 156
Points : 324
Reputation : 4
Join date : 10.11.2017

Вижте профила на потребителя http://theforbiddenkingdom.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Музей Ермитаж

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите